(Gustav Radbruch, Fuenf Minuten Rechtsphilosophie, в: Rhein-Neckar-Zeitung vom 12.9.1945. Превод: Теофана Евгениева, д-р Васил Петров)

За автора и работата:

Густав Радбрух (1878-1949) е германски политик, юрист и теоретик на правото, считан за един от най-влиятелните теоретици на правото през 20 век. Министър на правосъдието на Германия (1921-1923). Професор по наказателно право и философия на правото в Хайделберг (1904), Кьонигсерг (1914) и Кил (1914), впоследствие отново в Хайделберг (1926). Освободен през 1933 г. от преподавателска длъжност поради действието на нацистко законодателство. През септември 1945 г. публикува кратката Fuenf Minuten Rechtsphilosophie (Пет минути философия на правото), която оказва голямо влияние за формирането на юриспруденцията на оценките (Wertungsjurisprudenz), която е господстваща непосредствено след Втората световна война като реакция на правния позитивизъм. Негова е т.нар. „Радбрухова формула“ (Radbruchsche Formel), формулирана през 1946 г.: конфликтът между справедливостта и правната сигурност трябва да бъде решен в полза на позитивното право, правото, осигурено чрез законите и властта, дори тогава, когато по съдържание е несправедливо и нецелесъобразно, освен в случаите, в които разминаването между позитивното право и справедливостта достига такава непоносима степен, че законът трябва да отстъпи пред справедливостта, тъй като трябва да се разглежда като „погрешно право“ (unrichtiges Recht).

Първа минута

„Заповедта си е заповед“, важи за войника. „Законът си е закон“, казва юристът. Докато обаче за войника задължението и правото за подчинение приключват, ако той знае, че заповедта вменява извършване на престъпление или нарушение, то юристът – откакто е починал последният представител на школата на естественото право преди сто години – не признава подобни изключения от действието на закона или от изискванията за подчинение на закона. Законът се прилага, защото е закон, и е закон, ако в повечето случаи e имал мощта да се наложи.

Това схващане за закона и неговата валидност (наричаме го позитивистично учение) прави всички хора, включително юристите, беззащитни пред толкова много произволни, жестоки или престъпни закони. То в крайна сметка отъждествява правото със силата; само там, където има сила, има и право.

Втора минута

Правени са опити да се допълни или замени този принцип с друг: право е това, което е от полза за народа.

Ще рече: произволът, неизпълнението на договора и правонарушението, доколкото са от полза за народа, са право. На практика това означава, че онова, което държавните органи смятат за общополезно, е право, включително всяка деспотична прищявка и каприз, наказание без закон и присъда, противозаконното убийство на болния. Това може да означава, че частната полза на властниците се счита за обществено благо. И така приравняването на правото и предполагаемите или привидни ползи за народа е това, което превърна една правова държава в неправова.

Не, не трябва да бъде: всичко, което е от полза за народа, е право. Напротив, точно обратното: само това, което е право, е от полза за народа.

Трета минута

Законът е воля за справедливост. Справедливостта обаче означава: да се отсъжда без оглед на човека, всички да се мерят с еднакъв мащаб.

Когато убийството на политически противници се цени, убийството на други раси се повелява, обаче същото деяние срещу неговите съмишленици се наказва с най-жестоките и унизителни наказания, то това не е нито справедливост, нито право.

Ако законите преднамерено изменят на волята за справедливост, например чрез произволно предоставяне и отказване на човешки права, тогава тези закони не са валидни, народът не им дължи подчинение, и юристите също трябва да намерят смелостта да отрекат правовия им характер.

Четвърта минута

Безспорно, вярно е, наред със справедливостта и обществената полза е цел на правото. Безспорно, законът като такъв, дори и лошият закон, има стойност сам по себе си: обезпечава правото срещу случаи на несигурност. Разбира се, вярно е и че поради човешкото несъвършенство трите ценности на правото – обществената полза, правната сигурност и справедливостта – невинаги са обединени хармонично в законите и единственото средство тогава е да се прецени дали да се отдаде валидност и на лоши, вредни или несправедливи закони в името на правната сигурност, или следва да бъде отказана поради тяхната несправедливост или вреда за общността. Едно нещо обаче трябва да бъде неизличимо отпечатано в съзнанието на хората, а също и на юристите: Може да има закони, до такава степен несправедливи и вредни за общността, че трябва да им се отрече валидност, както и изобщо правов характер.

Пета минута

Следователно съществуват основни правни положения, които са по-силни от всеки един нормативен акт, затова закон, който им противоречи, е лишен от валидност. Тези принципи са известни като естествено право или право на човешкия разум. Със сигурност детайлите им понякога са обвити от съмнения, но работата на вековете всъщност е създала солидна основа, радваща се на всеобхватен консенсус в така наречените декларации за човешки и граждански права, и само догматичният скептик би могъл все още да изпитва съмнения относно някои от тях.

На езика на вярата същите мисли са записани в два библейски стиха. Писано е: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни“ [Послание до Евреите 13:17], но също така е писано: „трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ [Деяния на Светите апостоли 5:29] – и това не е просто благочестиво пожелание, а валидно правно положение. Напрежението между тези два стиха не може да се преодолее чрез трети, например чрез притчата: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието–Богу“ [Евангелие от Марка 12:17]. Защото и тази фраза оставя съмнение за границите. Или по-скоро оставя решението на Божия глас, който само в отделния случай говори чрез съвестта на индивида.